|
|
|
| 14 Ноември 06, 16:41
/ Автор: разказ от Ангел Каралийчев
|
| ВЪЛЧА ПЪТЕКА |
| Разправяха ми колибарите от Любаш. Наля я знаеш оная стръмна планина, където във време оно най-хубавата селска девойка казала на момците: "Ще пристана на оня от вас, който е най-силен и ме изнесе на самия планински връх, без да спре и поеме дъх!". Грабнал я най-силният и я понесъл по урвите на Любаш...
|
Font
- Не се бой, човече, пристъпи насам! - провикна се към мене дядо Жота, старият овчар от Радуй.
- Махни оня звяр! - отвърнах аз и стиснах тоягата си, моята помощница и бранителка.
- Няма нищо да ти стори. Чир-р! - замахна старецът с гегата и завърна овцете към лешниковата горица, където първите зелени стръкчета бяха вече наболи покрай храстите като младоци. - Пръждосайте се в гората, вълци ви яли, какво се щуркате по голата поляна!
Овцете нахълтаха в горицата и заклатиха вършините, а овчарят тръгна към мене и протегна ръка да се здрависа. Звярът, който се беше изтегнал господарски на сухата затоплена трева и дремеше със затворени очи, отвори само едното си око, погледна ме нехайно, примигна успокоен и пак го затвори. Стиснах дядовата Жотова десница.
- Добре си ми дошъл, сине. Ти май че се поуплаши от негова милост.
- Боя се от куче, което не лае, защото се хвърля изневиделица.
- Моят Страшник излиза открито срещу душманина. Той не се бои от никого на света и не напада никого откъм гърба. Не е куче, ами е лъв. А сърцето му е меко. Най-много обича агънцата и децата. Трепери над тях. Седни на ямурлука.
- Как си, дядо Жота? Вземи една цигара! - предложих му кутията си.
- Не пия тютюн. Люти ми на очите. Казаха ми, че си дошъл за буболечки, разни там мушички и билки. Оти ги събираш? От две недели гледам да те срещна и да те питам къде потъна в земята. По-напреш, когато ми беше жив конят, прескачах в града и там се виждахме с тебе. Много бе, там у вас, много буболечки сте наболи с топужчета в стъклените шкафове. Ще ми се да дойда и да погледам зъмите в стъклениците и зверовете горски, ама не мога вече. Краката ми, сине, се извървяха. Не щат да носят дяда ти Жота, искат автонобил. А пък аз още не съм решил от коя държава да си изпиша.
- Ти нали имаш един кон?
- Отиде, умря от страх.
- Как тъй от страх?
- Тя е стара история. Нали гледаш на какво място съм се загнездил - тука е вълчевото връвище, а пък аз съм тронясал поята си тъкмо край него, като кръчмар съм заседнал край пътя на керваните. Голяма грижа ми е тази вълча пътека... Нали го помниш моя кон, като мряна риба беше. С него можеш птичка да хванеш. От ранна пролет, додето падне сняг през есента, хвърчеше по горните поляни и пасеше белите теменуги. Ония, дето ги има само на Любаш. Цели ливади от бели теменуги. Млад беше конят, буен. Окото му все надолу към равнището, където теглят ярема дръгливите селски кобилки. Затуй, когато тръгнех от поята към Радуй - порастваха му криле. Една зима тъдява се появи единак вълк. Няма да ти разправям какви пакости направи на хората. Изпояде овцете, изтърбуши и два вола. Беше грозна сила: другите вълци, когито удушат някоя овца - не могат да я носят, ами я влекат по снега. Единакът я мяташе на гърба си и - дим да го няма. Беше надвечер. Студ. Аз отивах в Радуй. Единакът ме причакал до мостчето на Росинка. Аз се бях замислил за нещо и не го видях. Изведнъж, като наближих моста, конят се възправи на задните си крака и насмалко щеше да ме строполи на земята. Погледнах аз напреде си и що да видя: две очи, брате, като въглени. Отвъд моста клекнал грамадният звяр, стои като замръзнал и не гледа коня, а направо мен в очите, защото знае кой му е по-голям враг. Кръвта замръзна в жилите ми. Мозъкът ми почна да работи бързо. Ако се обърна назад, той ще ме настигне с три скока, ако прасна надолу по речицата - няма да изляза жив от върбалака. Реших да връхлетя направо върху вълка, че каквото ще да става. Моят кон беше послушно животно. Стиснах здраво юздата му и го пришпорих. Той се издигна отново на задните си крака, аз извиках едно "хой!" и моят силен кон се сгромоляса върху звяра. Чух как пропука конският кръст. Всичко трая само един миг и аз не схванах как вълкът се намери надясно от дънера на кухата върба. Конят хвърчеше. Не зная как съм се задържал на седлото. През селото профучах като луд. И чак когато стигнах в къщи и спрях пред обора, конят тръсна глава, обърна се да види иде ли подире му звярът и като разбра, че го няма, клюмна. Беше изпотен, задъхан, целият трепереше и космите му трепереха. За мене не питай. После добичето се разболя, види се, от умората и от страха, а кой знае, може и пукането в кръста да го е поразило. Тъй или инак, гътна се железният ми кон, престана да яде и за три дни отиде. Зарових го в пясъка край Росинка. Не ми даде сърце да му одера кожата. Додето го погребвах, кучето стоеше клекнало на брега и ме гледаше като човек. С коня бяха големи приятели. Много се имаха. Чувай, Страшник, иди да завърнеш овцете, защото се навряха в трънака!
Кучето се надигна. То беше едро като магаре. Овчарска порода с бакърен косъм и дълга опашка, която се повлече по тревата. На шията му имаше железен гердан с остри шипове. Очите му блеснаха големи и умни. Затече се към горичката и скоро прибра овчето стадо.
- Че какво исках да ти разправя още? Аха, сетих се. Единакът не можа да одрънка дяда ти Жота, но подир две недели се намъкна през една дупка в кошарата и изтърбуши седем овчици. Най-голямата помъкна към гората. Беше призори. Аз го усетих, грабнах секирата, изскочих навън и почнах да рева, а ти знаеш какъв ми е гласът - гората трепери от него. Дигнах селото, но вълкът беше вече прехвърлил Росинка и бягаше нагоре. На заранта всичко беше черно пред очите ми. Отнякъде се зададе кучето. Като го зърнах - кипнах.
- Мръснико - викнах му, - къдя скиташ цяла нощ? Докато се влачиш подир кучките, вълкът ми издушил овцете. Той погуби най-добрия ти приятел - коня, а тебе те няма! Я виж тука!
И аз му показах вълчи следи в снега. Кучето ме погледна оскърбено и виновно, сетне се наведе, помириса следите и кръвта на овцата, отвори уста, излая едно "ав!" и се втурна по вълчите стъпки. През плетищата, пред рекичката, по брега, емна нагоре планината. Изгуби се. Нема го три дни и две нощи. "Пропадна и кучето ми!" - помислих си аз и голяма мъка сви сърцето ми, но да видиш какво стана. Разправяха ми колибарите от Любаш. Наля я знаеш оная стръмна планина, където във време оно най-хубавата селска девойка казала на момците: "Ще пристана на оня от вас, който е най-силен и ме изнесе на самия планински връх, без да спре и поеме дъх!". Грабнал я най-силният и я понесъл по урвите на Любаш, ха бре, де бре - изнесъл я, но когато стигнал горе, където растат белите теменуги, паднал каталясал и проговорил с отпаднал глас на момичето: "Дай ми водица, защото умирам". Озърнала се девойката, но де вода на планинския връх? А момъкът почнал да бере душа. Безпомощно закършила ръце девойката и проронила три сълзи. От тях бликнали три кладенчета. Че ти казвам аз на тебе, на онова място, където са сега кладенчетата, моят юнак настигнал вълка. Преследвал го три дни и две нощи. Най-напред го намерил в долчинката под каракачанските колиби. Тъкмо се заловил единакът да яде овцата, и нашият го дигнал. Вълкът повторно метнал овцата на гърба си и поел към Кортенската гора. Каракачаните го съзрели, дигнали врява и пуснали песовете подире му. Видели, моето куче тича пред другите. Когато стигнал в гората, вълкът хлътнал в нея и моят Страшник - подире му. Другите кучета не посмели да навлязат навътре. Какво е станало в гората, знаят само букаците, но на третия ден горският, като се изкачил на Любаш да пие вода от горните кладенчета, заварил моето куче - лежи окървавено, а малко по-нагоре се въргаля в снега единакът, страшилището, с прехапан гръклян и до него моята овчица - изтърбушена, но недоядена. Значи, там е станала последната битка между вълка и кучето. По дирите горският Христо разбрал, че вълкът е пристигнал по-ранко и започнал да ръфа овцата. Кучето дошло по-късничко и вълкът не го усетил, защото вятърът духал от вълка към кучето. Кучето го издебнало и се хвърлило отгоре му и двете грамадни животни ей тъй, изправени на задните си крака, са се пипнали като пехливани с предните си крака и зачаткали със зъби. Трябва да знаеш, че когато се сдавят вълк и куче, от зъбите им изскачат искри. Там моят юнак - охранен и силен - е преборил единака и му прехапал гръкляна. Когато се появил горският, кучето, нали не го познава, се надигнало едвам - едвам и се спуснало надолу към Радуй. Доде си на третия ден вечерта, капнало от умора, окървавено. Нищо не рачи да хапне. Легна на сламата при овцете и не мръдна една нощ и един ден. Сетне излока цяла копаня суроватка и доде на себе си. Не ми каза нищо, но по очите го познах, че си е свършило добре работата...
Овчарят млъкна и дълго гледа към лешниковата горица, където едно птиче си дереше гърлото.
- Да беше човек - продължи той замислено, - щеше да иска за тази заслуга някоя награда, но той е един скромен пес. Нищо не сака. Иска само половината пита от торбата ми и половина резен сирене от захлупците. Страшник, ела тук да ядем! Гледай го сега какво ще прави.
И като бръкна в торбата си, дядо Жота изкара една пита, стъргана с огрибка, и я разчупи надве, сетне отвори и захлупците с ножа си и разряза сиренето на две равни половини. Положи сиренето върху хлебните половини.
- Избирай! - рече той. - Да не кажеш сетне, че съм ти дал по-малко.
Страшникът вече стоеше пред трапезата и въртеше радостно опашката си. Той разгледа дяловете, избра си единия, дигна дясната си лапа и го затисна. Сиренето глътна наведнъж, питата изяде бавно с голяма наслада. Облиза се и без да погледне към храната на дяда Жота, се върна пак на мястото си, легна и отправи очи към лешниковата горица, където отново изчезнаха овцете.
|
|
